Съпругът, който застреля жена си, сестра си и сина си, получи 18 години затвор. Но той има своята истина за това си решение и действие, и причина да го направи. Мъж със стабилна професия и авторитет в града.
Синът - наркоман, съпругата - инвалид от дълги години, а със сестра й в комбинация направиха дълги години живот адска мъка. За него не е имало друго решение.
Това не е оправдателна присъда, още по-малко оправдание на престъпно деяние и то тройно убийство. Това е един нищожен пример за истината. За обществото и правото една, за извършителя - съвсем друга.
Социалните мрежи сега могат да докарат до колапс потребителя им, само защото поствайки нещо е в очакване да бъде прочетен и да получи дължимите му лайкове. И горко на онези, които не го направят. Да не говорим за личните чатове. Защо, ако показва, че е прочетено, не ми връща отговор?! Откъде накъде?
В този момент, отсрещната страна, може рязко да има проблеми с шефа си, да е получил внезапно нова задача, да говори по телефона или да пише мейл…Хич и не ме интересува, аз искам отговор веднага и щом не го получавам, значи другата страна вече започва да се очертава като враг мой. Че кое друго може да е по-важно от мен и моите проблеми?!
Едната грешка е в липсата дори на опит да разбереш какво възпрепятства другите да откликнат веднага и то по начина, който очакваме. След това произнасяме присъдата си според нашата собствена истина. А очакванията вече сме ги обсъждали, те доста ни нараняват.
Другата крайност, в която може да изпаднем, е прекалено дълбокото ни разбиране и оправдаване на другите, които не са могли или не са поискали да направят за нас онова, което смятаме, че ни се полага. Все пак всеки си има някакви ангажименти, проблеми, във всяка секунда нещо се случва и не може да очакваме всеки път, когато на нас ни се иска останалите да са на линия за нас. Това е абсолютно така, но когато оправданията и невъзможностите се натрупат и се окажат практика, а не изключения, е добре да спрем да намираме извинения за отсъствието на някого до нас, а дори и през социалните мрежи.
Познанието винаги пречупва реалността през призмата на собствената камбанария, личните ни демони, на моменти илюзорно-утопичното себеприемане, самозалъгване или както и да го наречем, е равносилно на бягство от действителността. А тя, както се оказва в крайна сметка, е различна за всеки поотделно.
Пак да се върнем на въпроса „Коя е истината?“:
- Блъсна ме кола, защото Бог не е справедлив и не мисли за мен.
- Блъсна ме кола, защото зяпах в телефона си, докато пресичам.
- Блъсна ме кола, защото шофьорът:
а) няма книжка;
б) пиян е;
в) изрод, на когото не му пука за пешеходците;
г) е жена и не може да кара;
д) не е жена, но жена му му изневерява и тъкмо е научил.
И така нататък.
Или всички неща на куп (дори едновременно шофьорът да е жена и мъж). Но това в случая не са истини, а причини или сбор от условия, довели до една катастрофа. Истината е еднолична, а когато съвпадне с нечия друга, става една. И пак с едно наум – нюансите във всяка отделна човешка глава са различни.