Китайското кино ме зашемети. Извън детските ми спомени, легендите, кунг фу майсторите и дълбокото им разбиране за Вселената, как да възприемат живата и смъртта, човешките взаимоотношения.
Основно обаче ме порази отношението им към любовта. Дълбока, огромна, заливаща околния свят с такава сила, каквато всъщност всички очакваме да има любовта. Без излишна показност, понякога без никакво физическо въплъщение. Чиста, безотказна, вечна - любов в отвъдния живот, след като в земния тя е неосъществима и невъзможна.
Осъзнах, че отдавна съм забравила за този смисъл, който е истинският, на любовта и нейната огромна сила. Емоционални изблици, срещи и раздели, секс – това е около нас постоянно, убийства от ревност, подли игри на завистта. Кратки влюбвания, бързи приключвания на връзки, партньори един след друг, нямащи нищо общо с любовта, а само с похотта.
Дадох си сметка, че нашето кино – цивилизованото, отдавна не ни говори по този начин. Затова сме забравили смисълът на любовта, онзи, за когото се говори във всяка религия. Материалните неща са успели да надвият силата на духовната връзка, която е основното и най-важната спойка между двама души. И никакви диаманти, автомобили, апартаменти, издигане в кариерата не могат да заменят.
В същото време всички говорим за любов, всички я търсим и искаме да ни се случи. Защото самотата не е за всеки. Не може да бъде понесена и приета от всеки. Дори като се замисля, повечето не я искат. Вероятно защото не са я опознали добре или точно поради тази причина.
Колцина обаче могат да понесат истинската любов, онази голямата, разрушителната, саможертвената? Преди много години баща ми ми зададе този въпрос и аз се засегнах. Сега си давам сметка, че е бил (отново) жестоко прав. Вече знам, че не мога да я понеса. Вероятно от огромен страх. Вероятно от житейския ми опит. Вероятно по много други причини. Но зная че съществува и хората, на които се случва са истински щастливци. А може би и истински смелчаци.
А Вие бихте ли могли да понесете истинската любов?