Оня ден имах честта да подочуя детски разговор. Беше за любимите цветове на участничките в него - две момиченца между 6 и 8 години. И двете бяха с детски дамски чанти. В едната имаше гланцове за устни и гримове, в другата химикали, бележник, телефон и други важни за детския живот навън неща.(Показаха си едно на друго съдържанията – б.а.)
С изненада открих , че има неподозирани за мен цветове - момиченцето с гланцовете, докато изреждаше своите примигваше кокетно с мигли, чупеше устни и китки като голяма фръцла, съобщи, че сред любимите й цветове е бронзовият, сребърният и златният. Другото момиченце зад гърба й направи знак с ръце и прошепна :“Хаштаг кифла.“
Искрено ме разсмя тази точна констатация като за възрастен човек и ми се прииска да видя майката на това дете, което отсега дава големи надежди за бъдещето си. Не можах да разбера коя е, но си я представих в същата поза като дъщеря си как важничи вкъщи, в магазина, в ресторанта.
Майката най-често е моделът, който децата следват, независимо дали са момичета или момчета.
Майката е причината едно друго двегодишно момиченце преди много години да застане пред едно огледало със събрани крака и да брои дупките между местата, където крачетата не се опират, за да заяви със самочувствие: „Краката ми са прави.“ По-късно се научи много добре да се гримира, да носи дълбоки деколтета, да омайва главите на мъжете и да лъже най-безогледно. Майка й и до днес не може да разбере защо не учи, не работи, кой е виновен?!
Друга, вече голяма жена, още не може да намери мъж, защото когато срещне такъв, оплита го, но след това бързо си намира друг и върти и двамата и така цял съзнателен живот. Чувала съм я да се хвали, че майка й правела така, когато е била малка зад гърба на баща й.
А какво за майката, която насред улицата, пред очите на връстниците му, събу панталоните на десетгодишния си син, за да го запаше по-добре?!
А 14-годишната дъщеря на Орхан Мурад, която той от немай къде, като истински баща защитава, защото направила клип като истинска Лолита, но искала с провокация да се прочуе. Да оставим този клип, може би е добре да видите този, на който е на девет,или на 12. Все още ги има в Youtube, но тогава никой не реагира отрицателно, а дори много положително с няколко „свежи“ репортажа по темата. Сега сензацията някак си е много голяма.
В един момент от живота ни се оказва, че порасналите деца не ни удовлетворяват някак си напълно. Имали сме други очаквания за тях, други надежди, други професии, други съпрузи или съпруги, различни от тези, които са си избрали.
Най-честите обвинения, които съм чувала, са към държавата, обществото, приятелският кръг. Много рядко към себе си, къде сбъркахме като родители, какво не видяхме, с какво прекалихме, какво им показахме от нашето поведение, цели, мечти, идеи.
Ясно е, че някога нещо се е случило. И то неведнъж. Било е системно, повтаряло се е многократно. Мерили сме се с другите семейства, които вероятно са имали повече пари, но детето, за да не нещастно, сме изпълнявали всяка прищявка. Не сме могли да казваме „Не“, подкрепяли сме или сме проспивали всяка тяхна издънка, не сме говорили с тях, когато са имали нужда.
Същото е с агресията в училище, с тормоза помежду им и над учители.
Всичко е в семейството, други виновни няма. А майката е най-важното лице и фактор в израстването на всяко дете. Огромна отговорност, но друг не може да я носи. Да погледнем в нашия двор и да си признаем, къде сме сбъркали. Каквото можем да поправим. Защото в повечето случаи, вече е твърде късно.