Здравейте!
Включвам се в предизвикателството "НАЙ-ОТКАЧЕНОТО НЕЩО, КОЕТО СЪМ ПРАВИЛ НЯКОГА".
Ще ви разкажа за едно преживяване през 2008 година.
Бяхме на гости при приятели в град Девин. Те решиха да ни разведат из близките забележителности. Посетихме Ягодинска пещера и Дяволското гърло. Страхотно преживяване, но сега темата е друга. 🙂
Излизайки от Дяволското гърло, нашият приятел ни каза, че задължително трябва да видим и Харамийска пещера. Той посочи с пръст към хълма срещу нас и каза: "Ей там е, няма да съжалявате!". Съгласихме се, подписахме някакъв документ, че носим отговорност за себе си и тръгнахме. Бяхме само нашата компания и водачите (2 момчета).
Вървяхме, смяхме се, наслаждавахме се на природата и изведнъж една огромна скала пред нас. Единият от водачите каза: "Сега ще се катерим."
"Каквоооо?" - казах си аз и вдигнах глава нагоре, в този момент усетих как ми се зави свят и коленете ми омекнаха.
Не бях подготвена за това, обзе ме страх и безпокойство. Изгледах преминаването на едното момиче от компанията и реших да бъда втора, че чакането долу и без туй щеше да ме довърши. Последваха кратки инструкции за катеренето и как да придвижваме водачите.
И ей ма, на! 😀
Честно ви казвам, не зная от къде се е взела тая усмивка на лицето ми, сигурно е било опит да прикрия страхът.
Когато всички се качиха, продължихме. Преминахме през няколко тъмни зали, на едно място се наложи да пълзим буквално по корем и лакти
и стигнахме до тесен отвор в скалата. А сега накъде?
В този момент разбрах, че най-интересното предстои. 😧 Трябваше да ни спуснат с въже в 43-метрова пропаст. Аз - втора разбира се.😁
Колана, въжето и влязох в тъмната дупка. Зад гърба си чувах гласът на Емо (водача, още му помня името 😄): "Стъпвай, давай, стъпвай..."
В един момент усетих, че няма къде да стъпя, потърсих с крак твърда повърхност, но не намерих. Емо вика: "Стъпвай!"
Аз: "Къде бе човек, в празното пространство ли?"
Емо: "Да, давай смело и се отпусни."
На онова място, Емо беше и майка и баща за мен, щом казва "стъпвай" - стъпвам...
Почувствах как тялото ми изпадна в безтегловност, последва силен и продължителен вик така, както само една жена може и не след дълго в далечината видях светлина и тогава осъзнах, че съм бая високо.
Достигайки земята не можах да се задържа на краката си и коленичих за кратко, докато адреналинът ми спадне.
Последва прибиране по друг маршрут към паркинга на Дяволското гърло. Това изживяване ще помня винаги. 13 години по-късно, аз все ще се вълнувам, когато разказвам за това приключение.
Препоръчвам на всеки, който обича екстремните атракции, да посети
Харамийска пещера. ❤️
Благодаря, 
Пожелавам на всички здраве, време и възможност да пътуват и преоткриват света! 🙂