Пустош. Мъгла. Над мъглата лениво плуваща мараня. Крилата й се стелят като на забавен кадър. Мараня от прескочили отвъд Души. Души, толкова изморени, че самоволно са избрали да се изпарят от безволие, безлюбие и безцелие.
Търсещи. Или Чакащи. Едните с действена посока, другите - с бездействена.
Гъста гора с неподвижни неживи светулки. Всъщност не, вижда се да помръдват. Приближиш ли се безгласно, ще забележиш, че това са ключета. Малки златни ключета в безбройни форми. Полюшват се като неволно потръпване на сепнат мускул при всяко полъхване на вятъра. Чудно чий ли е този вятър? Дали е нечий последен дъх... А може би е детска въздишка насън... А не е ли изплашено “Ах”-ване заради страх от осъзнаване на собствен страх... Ключетата са там - полюшвани, сепвани, чакащи, търсещи някой да ги достигне и да се отключи. Най-причудливите форми са по труднодостъпните клони. Също като шкафчетата в подсъзнанието - много настоятелно и целенасочено трябва да се протегнеш към тях, така че волята ти да ги стигне. Закачиш ли го дори и лекичко с пръст, нещо припламва за миг и ключето става част от теб, можеш да го движиш с мисъл и чувство. Харесва ми как голямата светлина се процежда през клоните на тези дървета-исполини. Няма да се протягам сега за ключе. Още не ми е порастнала волята. Може би съм я посяла в неблагодатна почва. Къде ли расте Волята...
Има и поляни с неспирно цъфтящи цветя. Виждаш как разпуканото семенце се промушва през буците земя и как потрепва, докато разпъва листенца по все по-уверено стъбълце. След още миг само и вече на връхчето му почва да се клатушка рошавата главица на цветчето. И ето го - с едно недоловимо “пук” и цветето се събужда и протяга сънливо. Това е поляната със семенцата от Вяра. Не е много пълна с цветя все още. Тук таме има пустеещи петна празна земя. Питах Земята дали там има посяти цветчета или още не са се напили достатъчно със соковете на Любовта и затова да не успяват да изскочат изпод пръстта. Но Земята е тиха. Тя знае колко деликатен е този процес за семенцата и за техните покълващи стопани и им пази Тишина. Дарява ги с онова мълчание, в което всичко е казано и няма нужда да се казва нищо.
Има там и едно езеро. Ама необятно езеро. Сгушено е в прегръдката на планини-великани и шепне на беззвучен език Божествени слова. Водите му не мокрят. Не се вълнуват. Езерото е огледало. В него може да се огледа всеки, който се е пресегнал достатъчно настойчиво и се е слял с ключето на Волята си. Тогава Бог му дава откровението на Езерото. Там в него може да види целия себе си, непокътнат, незамъглен, несътворен. Там всеки съзира чистото Себе. Затова името на езерото е Съзерцание. Там Бог е разтворил част от Същността си без човешки примеси. Но там се гледа само с другите очи. Човешките ще видят собственото си отражение - личността там е все още прекалено ярка и пречи като прожектор, заслепяващ за потънкото светене на истинската сърцевина.
До езерото е и най-високият планински великан. Наричат го ЕвърРест. Защо ли? Защото ако не си посял семенце в полето с цветя, ако не си докоснал ключе и не успееш да проникнеш в Съзерцание, този връх ще те плени. Той е край и начало. Ако не си готов, ще се заклещиш в пространството помежду. То е като празнота и вакуум. Пробива го само ярък лъч светлина от съкровеното на любящото Сърце.
