Започвам с лично представяне.
Аз съм учител, родител на ученик, нетретиран с продукта срещу К19, подписал писмото петиция с искане за присъствено обучение, убеден от практиката си в минусите на ОРЕС. Преподавам през последните две години без маска в час. Ама така не може!
Как така ще си позволяваш да не спазваш наредби и правила за преподаване с маска!
Как така няма да се подложиш на третиране с продукта! Как така ще живееш, сякаш нищо не се е променило!
Хей така – правя го.
Чакам момента, в който ще кажат „задължително третиране за всички учители“ и казвам чао на професията, която толкова много обичам и с която имам дългогодишни и разнообразни отношения.
Завърнах се при нея променен, пораснал, след години на отсъствие. Трябва да заслужиш да бъдеш учител. И ако ме попитат не можеш ли да платиш тази „нищожна“ цена и да продължиш да си работиш, ще отговоря „не“ и повечето мои ученици ще ме разберат.
Ще разберат и посланието ми. Ще го запомнят. Има граници, които не бива да се прекосяват.
Едната от тях е границата на човешкото тяло. Приказките за „обществена отговорност“ са част от психологическия натиск и няма да променят ситуацията. Няма да могат да убедят „простия, изостанал, ретрограден, крив, мрачен, недоверчив“ български народ, че в кръвта му трябва задължително да потекат вещества, които ще му помогнат да преодолее евентуална болест.
Моят народ е стар и мъдър. Колкото и да друса кючеци, той е първичен и в тази първичност има заложени от Твореца на всичко видимо и невидимо несъзнателни защитни сили. Душата се ражда християнка – вярващият знае за какво говоря, не съм го измислил това твърдение. И понякога невярващият и неосъзнат българин запазва част от тази чиста първичност и не желае да се подложи на експеримент.
Готов е да загуби работата си, да не получи някакви социални бонуси, да не пътува зад граница, но да не позволи на великите филантропи да го обичат чак толкова много.
Кой от управляващите в нашата история – хановете ли, царете ли, императорите ли, султаните ли – се е вълнувал от здравето и живота на онези долу в ниското? (Свети цар Борис е изключение.)
Винаги всеки се е справял сам. Вътре в семейството.
Недоверието ни към елита е много дълбоко вкоренено и не може да бъде унищожено с две години медийни послания. Евентуално след двайсет може и да пробият. Но се съмнявам. Защото над големите филантропи, толкова загрижени за народното здраве, има Творец на всичко видимо и невидимо – така е наречен Бог в Символа на вярата – и Неговата воля не им е подвластна, нито им е ясна на филантропите. Ей сега вече дочувам пискливи гласчета – как може български учител да мисли по този начин! Как може в българското училище да допускат такива идиоти! Може. Може. Хайде, уволнете ме! Впрочем дигиталната система, която е основна цел на текущите промени, един ден ще ме уволни без никакви емоции.
Има поводи, но има и причини. Винаги. За Първата световна война има един повод – убийството – и много причини. К19 е поводът за въвеждането на дигитализираното образование. А причините ги търсете в книгите на прочутия визионер, евреин и гей Ювал Ноа Харари. Той съобщава на населението какво го чака. Подобно на един световен Иво Христов.
Обезчовечаване и лишаване от душа. Така де, той не признава съществуването на душата. За него, по стар марксистки обичай, всичко у човека е химия и електрически импулси. И може да бъде разчетено като алгоритъм. А щом е алгоритъм, значи може да бъде и неизбежно ще бъде слято с машината. Не са конспирации. Намерения са. При това твърдят убедено, че са неотменими и нищо няма да ги спре.
Учителската професия е една от тези, които ще бъдат заменени с алгоритъм. На моето място някакъв софтуер ще „преподава“ на учениците правилата за писане… А за литературата с нейните идеи за добро и зло няма да има място в бъдещето. Дотам е много далече – струва ни се. Но и преди двайсет години не подозирахме, че ще се стигне до днешната ситуация.
Когато днес ни лишават от живото ни присъствие в училище, всъщност се стремят да ни лишат от Божия дар, който рядко оценяваме. Ако душевното осакатяване на децата ни продължи, ни чака само мизерия. Далече един от друг, далече и от Бога ще бъде само плач и скърцане със зъби.
Автор: Николай Фенерски