Това се случи преди 7 години. Няколко дни бях при внуците, беше зима и те се бяха поразболели, и не ходеха на градина и на училище.Даная беше на 7 , а Тедко на 3 години. Спомням си денят, беше един мрачен, тягостен следобед, който не предразполагаше към ведро настроение, а пък и децата пиеха лекарства, какво настроение да има човек, беше ми свито сърцето от неопределена тревога. Трябваше да сготвя нещо за вечеря, Магито (дъщеря ми) беше предложила да направя пълнени пиперки с ориз и кайма на фурна.Тя и първият ѝ мъж(бащата на децата) не можеха да отсъстват от работа, и аз винаги бях насреща и си гледах децата с огромна любов. И така, бях стигнала до етап, в който слагах сместа в пиперките, половината тава беше запълнена, децата бяха необичайно кротки, и изведнъж сякаш нещо ме удари в главата, всичко наоколо ми се залюля, почна да ми става черно и усетих, че ще припадна.Търсех да се хвана за нещо, не исках да изплаша внуците, но Даная ме забеляза и паникьосано ме питаше какво ми има.Успях само да ѝ кажа да не се плаши и да звънне на съседите.След това съм припаднала на плочките в кухнята.Някои хора виждат светлина в тунела, други чуват музика, виждат части от живота си, починали близки хора...При мен не беше така.
Мен ме обгърна една божествена любов, чувство на блаженство, наслаждавах се на несравнимо с нищо спокойствие, не, няма думи, с които да опиша това чувство. Нещо като нирвана, имаше и някаква върховна музика, каквато никога не бях слушала, но тя не звучеше, а сякаш я усещах вътре в мен.Сякаш се носех и летях в пространството, но не го виждах, не беше нито черно, нито бяло, а нещо безбрежно, което излъчваше безкрайна любов, и ме обгръщаше тъй нежно, че не исках никога да свърши.Бях забравила всичко земно и всички мои най-обични близки...Такова неземно щастие никога не бях изпитвала, реех се в пространството, и много добре си спомням, че мислено се молех това да продължи вечно... Постепенно започнах да чувам гласове, писъци, някой ме потупваше по лицето, децата ридаеха и ме викаха, съседката нещо ми говореше, Магито беше дошла, Паруш, лекарка имаше вече, други хора...А аз не можех да се отърся от преживяното, зави ми се свят, прилоша ми.Изпитвах вина, че се отказах от всички хора, които обичам, и които ме обичат.Бях гузна, сякаш съм ги предала, и въпреки това исках пак да изпитам онова блаженство! Лекарката ме прегледа, прави ми кардиограма, мери ми кръвното, всичко си беше в норма.Предположи, че най-вероятно съм припаднала заради сливане на горната и долната граница на кръвното налягане.До вечерта се оправих, заобиколена от най- милите ми хора, но не можех да не мисля за преживяното и да се питам истина ли беше, или какво.Казаха ми, че много дълго съм била в безсъзнание, най-малко 15 минути, като през цялото време са се мъчили да ме свестят, и съм била жълта, като смъртник. Оттогава промених отношението си към страха от смъртта, но не, не искам да умирам, напротив, мечтая си да съм колкото се може по-дълго на тази земя, да се радвам на живота, да виждам внуците ми как растат.Защото животът е прекрасен и кратък, а онази неземна красива любов е там някъде, във вечността...Сякаш открехнах прозорец...
