Преди малко прочетох един прекрасен текст на Христо Стоянов. Някак неволно се пренесох в града на моето детство, Белене, в най-щастливите и безгрижни години от живота ми. Тогава обичах всичко. А най - обичах да стане неделя. Тогава баба и дядо посрещаха гости. Едни и същи. Нещо като ритуал. Дядо Крачун, братът на баба, и неговата жена, баба Мария. Пристигаха тържествено, с една бутилка вино, облечени в нови и чисти дрехи. Баба Мария с шарена басмена блуза, с обеци, гердани, гривни, с нова кърпа на главата, вързана зад врата ѝ. След едно дълго посрещане, след изреждане на куп пожелания, най-накрая влизаха в стаята, където аз ги очаквах с трепетно нетърпение и голяма радост, защото знаех, че ми предстои едно велико удоволствие, щях да слушам дългите им разговори. В края на 60 те години, аз бях около 6 годишна, и по тази причина, след като ме щипнеха по бузките, те ме забравяха и се отдаваха на удоволствието от общуването помежду си, което беше добре дошло за мен. Баба ми ги канеше на предварително подготвената маса, всички сядаха и първо се чукаха с чашка ракия, после замезваха с нещо, спомням си джумерки, може би е имало и други неща... Първо започваха разговора за битовизми, за овцете, за кокошките, бабите обсъждаха клюките, кой се оженил, кой умрял и така нататък. И след около час започваха любимата ми тема. Дядовците обичаха да нищят световната политика и да си спомнят за участията си във войните. Е тогава вече ставаше интересно! Понякога спореха, понеже всеки си спомняше дадено събитие по различен начин. Говореха за пленени албанци, с които не можели да се разберат, а те само повтаряли:"Бога ми"! Дядо Крачун обичаше и темата за корабите. И двамата бяха съгласни, че корабите са един отделен, самостоятелен свят, също като едно село. Има ток, вода, отопление, може да се готви и да се живее там месеци, без да се слиза на брега. Цъкаха с език и неизменно завършваха с фразата:"Вапору, аста есте политика маре!" Демек, корабът, това е голяма политика! Говореха си само на румънски, а аз почти всичко им разбирах. След няколко часа идваше време за изпращане на гостите, което продължаваше доста дълго, с обещания за другата неделя пак да дойдат. Мъжете леко се клатушкаха, малко преплитаха краката, но знаех, че всички отиват в креватите да поспят, а аз стоях сама край нераздигнатата маса, и си мислех колко много дни има до следващата неделя...
