Изпращам ви един авторски стих, който написах, след като се докоснах до една стара и автентична книга на Ботев с негов подпис.
На следващия ден започна да се появява ритъм, а след него думите идваха като врабчета, кацайки по ритъма.
Ботев ми шепне това
Слово с барут онемя и повдига.
Бурен и в огън, и в плен се не стига.
Сърце за свобóда в гърди се надига.
Смъртта неизбежна му сладко намига.
Тръгнал човек из Балкана не спира.
Дружки със дружки неуморно събира.
В душа на Войвода се съ́рце раздира,
че заспал е народа и покорно умира.
Тръгнал за свобóда дух да се бори,
че с тежка окова душата се мóри.
На прóбег обран сред дива природа –
не е живот щом в робство е рóда.
Без трънки в гората с тръни в устата,
боде го, зове го в него душата.
Броди из гора за смърт и за гибел.
Търси зората покоен будител.
Тръгнал наяве, живе и лете.
Оставил на либе мило си дѐте.
Със слово и вяра живота заплете.
Майка България юнак пак изплете.
В черни си óчи жена да погледне.
С последни си ноти душа да изстене.
Със съ́лзи от радост той да издъхне.
В народа си кръв свежа да вдъхне.
Забит в окова, презрян и събут,
с мисъл последна дали ще е чут.
В душата му смут, в очите – барут.
Смразява войската с погледа луд.
Вечната памет в народа се люшка.
От песен на песен, от дружка на дружка.
Сестрици със трици и хлеб да нарáним.
Клети войници със рани да браним.
Стене ли стене юнакът юнашки.
Закърмен с рода, закърпен шивашки.
Шевица на дреха му грее, не пада.
Девица на гроба му пее балада.
Отрова с утроба не щем да приемем.
В бой чак до гроба ний ще поемем.
От болка до болка с гръб ненаказан,
поемам към Бога в живота помáзан.