Както казах, вълната от критики срещу Патриарх Кирил от всички страни на българското общество предоставя изключителна възможност за консолидация около оценката и защитата на националните си интереси, включително спрямо Русия.
Признателността си е признателност, тук също не може да има разминаване, но тя има граници - там където родните фенове на руските имперски традиции изискват подчинение от нас и второстепенна роля за собствените ни възрожденци. Всякаква признателност може да има - на русофилите, че "кат Русия няма втора" /така виждат нещата и то не от сега/, че ако не била руско-турската война нямало да има България - това е откровено глупаво съждение, защото разпада на Османската империя е факт извън войните, които води Русия с Турция и тя дава началото на десетки държави както на Балканите, така и Азия и Африка. В същност крайната русофилия стъпва върху насаждането на комплекс за историческа малоценост.
В едно трябва да бъдем единните - това, че без Левски, Ботев, Раковски - няма България и над тях не може да има нищо по-високо и по-ценно. Без тяхното дело, без саможертвата на хилядите възрожденци, проблемите на България никога нямаше да достигнат своята европейска и световна значимост, без които не можеше да има никакви войни, никакви Сан Стефано и Берлин.
Ето тук трябва всички да дръпнем чертата - какво може да си позволи Патриарх Кирил и когато друг политик, независимо дали от Изток и Запад прекрачи границите на уважението към историята ни, да реагираме като един.
Не говоря за недоразумението Сидеров или другите руски националисти у нас, включително за политически дейци, които съжаляват само, че Патриарх Кирил открил огън не на нужния редут!? Тоест това, че атакувал по принцип България и български политици е ОК, просто не му бил точен избора на цел - т.е. "на редут". Тези люде не са част от българската нация, загубени са за националната ни кауза, нито могат, нито искат да се променят. Те са натрапници, вируси, чуждо тяло.
На всички трябва обаче да им пука за унижението на българския президент и на българските институции, включително на българската православна църква.
За вицепрезидента Йотова, която зае достойна позиция по Истанбулската конвенция, но нямаше кой да и каже, че се целува ръка на българския патриарх и то с достойнство, но не и на чужд църковен лидер. На Патриарх Кирил му целува ръка Путин. Патриарх Кирил не може да бъде пастир на българския народ, както твърди генерала от КГБ Решетников.
Щом той е гневен, значи сме на прав път.
Твърдя, че имаме уникална възможност за единение, но затова трябва да погледнем стратегически, а не да се караме в дребното.
Като човек, който дълго време се е занимавал с темата признателност, която руската външна политика експлоатира и която задължително върви ръка за ръка с внемяване на чувството за вина, Ви казвам - изобщо не е важно какво казва днес Кремъл или РПЦ за това дали достатъчно и как почитаме паметта на падналите в една или друга война. Това е въпрос на наше себеусещане и на собствено решение, ако щете на собствената ни памет. Съвременна Русия на Путин няма на какво да ни научи в тази област - напротив - на светлинни години сме пред кремлинофилите в умението да изразим уважение и съхраним почит.
Сравнете паметта към руските и към съветските войни. По хиляди села и градове има всякакви паметници на падналите в руско-турската война от 1877-78 година, не само руснаци, но и всички други националности. За това няма централна директива, просто всеки си върши своята работа без суета, без указания "от горе". Вижте и паметниците на Червената армия, която внася насилие в историята ни - няма всеобща признателност, има централни бюджети и дипломатически натиск. Да, Альоша стои по-високо от малкия паметник на руско-турската война в подножението му, да не говорим в сравнение с паметника на Васил Левски. Колкото и визити на руски патриарси и императори да има у нас, които да ни назидават на тема признателност, българският народ като цяло няма да приеме съветските паметници като свои - винаги ще има значителна група, при това растяща, която ще гледа на тях като маркери на насилието и на отрицанието ни като самостоятелен народ и национално развитие.
Вярвам, че един ден ще съумеем да приемем и да почетем всички падналите от други нации на българска територия, включително и тези които са воювали срещу българските интереси. Както Франция и Германия взаимно уважават паметта на загиналите. Защото войниците и офицерите не са виновни за войните - отговорни са политиците - царете, императорите, султаните.
Както няма нищо срамно да признаем, че не сме успели да спасим евреите в окупираните територии по време на Втората световна война. Историята не е съставена само от славни страници, има и много трудни за прочит истории, в които нашите предшественици не са успели да вземат най-добрите решения. И днес правим грешки, за които поколенията ще ни съдят.
Това само ще открои и усили гордостта, че сме спасили съгражданите си от еврейски произход в националните си граници.
Няма да пострадаме ако признаем всички, че Народният съд и хилядите убити от комунистическия режим са престъпления спрямо нацията, независимо от политическите и идеологически пристрастия. Това не трябва да се възприема като слабост от левите партии и движение, а ще го освободи от излишен исторически баласт.
Ще бъде честно и справедливо, ако върнем балансите в своята признателност и дадем предимство на националните си герои, а не да си позволявам да ни нравоучат, че най-големите и най-високи паметници, най-централните улици и булеварди - е естествено да бъдат посветени на чужди царе и пълководци, които имат принос за България.
Ако се замислите това е ехо от вековните усилия на Кремъл да поставя под условност независимостта и пълноправната ни национална легитимност.
Никоя признателност към чужд принос не може да стои по-високо от почитта към собствените ни герои. Иначе няма България, няма нация.
За това да благодарим на Патриарх Кирил за стореното и да се обединим около със съзнането, че за всички българи България трябва да стои преди всичко.
Преди съдбата на българо-руските отношения и на отношенията ни с която да е друга страна или континент идват отношенията с другия българин.