Някъде из Токио
Поривите на вятъра разкъсаха облаците и слънцето грейна над токийските небостъргачи. Водата от изненадващия проливен дъжд се оттичаше и по улиците нямаше никой. Е, почти никой. Само един младеж се разхождаше явно наслаждавайки се на прохладния въздух. Нямаше определена цел, ходеше където го заведат краката му, разглеждаше разсеяно магазините, избягваше ловко локвите и си тананикаше мелодия, която беше чул тази сутрин. {Магазин за животни, защо ли не?} Той влезе и се зазяпа в аквариумите, но нищо не привлече вниманието му, а новините от радиото все още говореха за изчезването на някакъв си заместник кмет. Едно момиче със синя панделка си избираше зайче и служителят представяше екземплярите „Ето това, млада госпожице, са две очарователни зайчета, едното е бяло с пухкава опашка, а другото черно с големи изразителни очи.“ {Какви сладури!} помисли си Хару, наблюдавайки как потрепват мустачките им. Момичето сви рамене и каза „Все му е едно на моя питон.“ Човекът зяпна, а Хару излезе олюлявайки се {Жал ми е за всички зайчета по света!} направи няколко крачки {Но все пак едно зайче без късмет означава един много щастлив питон. Не гледай на нещата само от едната им страна Хару.} Хару кимна на самия себе си и продължи разходката си.
Краката му го заведоха в един парк и той известно време се наслаждаваше на изпъстрените от есента листа на фона на вече синьото небе. Покрай него минаваха забързани хора. {Тези даже не поглеждат нагоре. Дори и да го направят биха отвърнали очи. По дърветата не растат пари. Но виж, ако трябваше да платят за един поглед към тези дървета, сигурно щяха да се редят с опашки.} Изсмя се на шегата си и продължи с разходката си.
Мина покрай няколко щанда за вестници и очите му, или по-скоро носът му, бяха привлечени от едно малко и спретнато заведение. {Да видим дали сушито тук си заслужава.} Седна на една свободна маса и се отпусна, заслушан в приятния и мек джаз. {Някой тук със сигурност има вкус.} Зачака менюто си. Зад него бизнесмен се караше по телефона си, а пред него една двойка се хранеше взаимно. Поръча кимчи, любимото му ястие, когато… „Хару“ произнесе някой весело зад него. Обърна се учудено „Аоки, какво правиш тук?“ Тя се усмихна и го прегърна „Видях те как влезе и си казах, че ще ти правя компания, а и откога не си ме черпил.“ Взе едно руло от чинията, топна го в соевия сос и след това в устата си. Двамата се засмяха. „А ти с какво ще ме почерпиш?“ Аоки не отговори, само се усмихна срамежливо, наведе се напред, докосна Хару по бедрото и плъзна ръката си нагоре „Ще измислим нещо.“ „Тук едва ли е мястото“ отдръпна се леко стъписаният младеж, докато всякаква мисъл излетя от главата му. Аоки се престори на разочарована „Че какво му е лошото, е ако се сетиш за по-добро място“ допря палец до ухото си и кутре до устата си „обади ми се.“ Намигна и си тръгна. „Какво стана току що?“ опули се Хару.
Когато се прибра вкъщи събу обувките си и докато изпразваше джобовете си с изненада откри една флашка, за която той бе сигурен, че не е слагал там. „Как ли се е появило това тук?“ Завъртя я замислено с пръстите си. „Какъв номер ми е спогодило това дяволче Аоки?“ Любопитството надделя, зареди я в лаптопа и я отвори.
Няколко дена по-рано
Слънцето почти беше залязло, всички в кметството привършваха своята работа, а заместник кметът Морияма се чудеше как да прекара вечерта си и в кои ресторанти сервират най-доброто уиски. Беше толкова улисан, че не забеляза как някой се доближи до него „Това току що пристигна за вас.“ „Благодаря“ и си помисли {По-добре да не е някоя глупост.} Отвори дебелия плик, загледа се в снимките в него и усети как все едно е нагазил до кръста в леденостудена вода. {Откъде са дошли тези снимки, кой ги е направил?} На тях беше той с най-различни млади момичета на фона на извънградски мотели. {Ако това се разчуе…} кръвта нахлу в главата му {… с кариерата ми, с бракът ми…} не довърши мисълта си. От листа, който държеше падна лист принтирана хартия. Той го вдигна и го зачете.
„Лошо, лошо, г-н заместник кмете. Много лошо. За вас тоест, за мен е супер. Най-накрая след всичкото дебнене се сдобих с едър дивеч. Почти съм готов да ви стисна ръката за това, че сте такъв гнусен перверзник. Вярвам че сте гледали достатъчно филми и знаете какъв е сценарият. За да не научи любимата ви жена и целия свят с нея колко си падате по малолетни, препоръчвам най-горещо да олекнете с 50 милиона йени. Оставете ги на адреса на гърба на този лист. Отдалечено е знам, но направите ли тази малка услуга тези снимки няма да се появят в профилите ви в социалните мрежи. Засега. Може да ви се струва жестоко и безсърдечно, но не бих посмял да поставя по-ниска цена на вашия политически, социален, че даже и физически живот с риск да не ви обидя. Не казвайте за това на никой. Опитайте се да разберете кой съм аз и целия свят ще разбере кой сте вие.
PS: Днешният ви костюм ми харесва доста.“
На Морияма му се прииска да хване нещо и да го запрати в стената. Лицето му бе станало моравочервено, опитваше си да си поеме въздух и да се освободи от невидимата примка, която допреди малко я нямаше на гърлото му. Първата му мисъл бе да отиде някъде и да се напие {Само това ми трябва сега.} Излезе и се запъти до мерцедеса си, напъхал снимките във вътрешния си джоб, ръцете му трепереха, а външният му вид караше хората да се отдръпват от него.
Аоки Тецуя седеше на една пейка, беше поставила единия си крак над другия и беше сплела ръце зад врата си. Познатите ѝ в този момент биха казали, че тя изглежда два пъти по-голяма от обичайното. {Може би се дължи на рибата, която току що хванах.} Наблюдаваше с насмешка как озъртащия се Морияма влезе в мерцедеса си. {Кукичката може да е въображаема, но като го гледам, за него е по-истинска и от електрошок.} Потисна смеха си и в този момент се почувства на върха на света. {Този който има властта да унищожи някой, е неговият господар.} Усмихна се на луната и оголи кучешките си зъби. След това се прозя, извади телефона си и звънна „Ало, Дънкан, приятелю мой, свободен ли си… връщам се от риболов, хванах цял кит… ако щеш вярвай. Скучно ми е, хайде да се разхождаме някъде. Знам колко обичаш да се разхождаш из парковете и да гледаш дърветата… зает ли си… работа… ох, няма нужда да се обясняваш. Предпочиташ да работиш отколкото да си прекараш времето с едно красиво и самотно момиче… чао.“ Аоки изсъска като нагорещен чайник и пъхна ядосано телефона в джоба си.{Проклета цивилизация. Този който я е измисли, трябва да яде тофу до края на живота си.} Аоки мразеше тофу.{Ще трябва да измисля как да си прекарам времето, докато кокошката си снесе златното яйце}
В друга част на града
по същото време
„Кит, ха-ха-ха… не мога сега съм зает... да с една важна работа… добър опит. Чао.“ {Някои задачи не търпят отлагане колкото и да са откачени.} „Дънкан, купи ли виното?“ попита го един подсмърчащ русокос младеж с кичури покриващи лявото му око. В отговор Дънкан вдигна бутилката. „Знаеш какво да правиш.“ Кимна. „Добре, чакай знак.“ Каза Лео и отиде до отсрещната страна на улицата. Времето си минаваше, а Дънкан стоеше с бутилката в ръка и се опитваше да не се чувства глупаво. Видя как Лео му дава знак, вдигна бутилката и я хвърли върху едното платно на улицата. Бутилката се пръсна и виното бързо се разтече, образувайки огромна червена локва, върху която Дънкан легна по корем „Ако извадя късмет, ще оживея.“
Звънецът прокънтя из целия коридор. Вратата се отвори. „Хару“ каза Аоки „Каква приятна…“ „Какво си ми дала?“ каза Хару, влизайки в малката ѝ квартира. Показа флашката „Как изобщо си успяла да се докопаш до това и защо ми я даде?“ Аоки се престори, че не го е чула. „Хару, колко дръзко от твоя страна да влезеш в дома на едно самотно и беззащитно момиче. Какво ще си помислят хората ако почна да викам за помощ?“ „Беше изключила телефона си.“ Каза Хару и в главата му се разнесе звук от щракването на капан. „За да дойдеш тук. Някои неща не са за телефон. А колкото до флашката…“ „Ти ли си го снимала, да нямаш нещо общо с…“ „С изчезването му ли? Не разбира се.“ Аоки стана сериозна. „Успях да го спипам в мрежите си…“ {Май и мен спипа в мрежите си.} помисли Хару, но премълча „… а той да вземе да изчезне. Не, извиках те, за да те помоля за помощта ти. Помогни ми да го намеря.“ „Какво?“ „Изнудвам го за 50 милиона йени, помогни ми и ще получиш част от тях. Можеш да получиш и мен в добавка, кой знае.“ „Но това не е ли незаконно, не трябва ли да отидем в полицията и…“ Аоки поклати глава „Това което е направил той е незаконно, а и парите му кой ли знае как ги е спечелил. Възползвай се от шанса, Хару, втори едва ли ще ти се предостави.“ Но Хару вече се беше запътил към изхода и тъкмо хвана дръжката на вратата, когато Аоки каза „Добре, забрави за снимките, само ми помогни да го намеря. Ако някой го е отвлякъл и ние помогнем, със сигурност ще получим награда.“ „А ако си тръгна?“ Аоки оголи зъбите си „Както кажеш, ще крещя и всички ще разберат как си се поддал на плътските си страсти и си нахлул в квартирата на едно беззащитно момиче да вършиш кой ли знае какво.“ „Не би посмяла.“ Аоки пое въздух, отвори устата си „Затвори устата си, моля те.“ Тя го погледна „Запуши я с твоята.“ Издиша и се усмихна „Малка шегичка.“ „Ти си дявол.“ „Помогни ми и ще видиш, че съм ангел. А и честно казано, да харчиш пари е много скучно. Не си ли чувал, че споделеното щастие е удвоено щастие?“ Хару седна и хвана главата си с две ръце. „Дай ми време да помисля.“ „Добре, ще ти приготвя чай, взех един нов с праскова и маракуя, нямам търпение да го пробвам.“ И отиде в кухнята.
Върна се с две чаши. „Размисли ли?“ „Да, би било интересно да се опитаме да го намерим. Нещо като детективско приключение. Винаги съм искал да имам главната роля в нещо такова.“ „Ей, не забравяй и мен.“ Каза Аоки докато духаше чая си. „А колкото до това със снимките, все едно не си ми ги показвала. Ще ти помогна доколкото мога, но не искам пари. Можеш да ме черпиш с кимчи от време навреме.“ „Апетитът идва с яденето. След като всичко приключи, хайде да отидем в Буенос Айрес.“ Хару я изгледа учудено. „Там ли си искала да отидеш?“ „Буенос Айрес, Париж, Фиджи, все тая, но първо трябва да намерим нашия човек.“ „Имаш ли някакви следи?“ „Никакви“ въздъхна Аоки „точно, когато беше в ръцете ми“ тя сграбчи въздуха пред нея „и изчезна. Но не ме интересува, ако не си получа парите, ще облепя целия Токио със неговите снимки.“
Хару се почеса по главата, отпи внимателно от чая си и каза „Единственото за което мога да се сетя, е да се опитаме да разберем, с кои момичета си е лягал Морияма. Може би бащата на някое е разбрал и е решил да го „посъветва“. „Ето това е моят Хару.“ Каза Аоки и го плесна одобрително по рамото. {Твоят?} „Когато разбера кои са ще ти се обадя.“ Докосна дръжката на вратата „и моля те не викай.“ Аоки само се ухили и вдигна палеца си.
Няколко дена по-рано (отново)
Морияма седеше зад волана и единственото нещо, което искаше е да се прибере вкъщи, за да реши какво да прави. Все още нямаше план, а мислите и емоциите му се въртяха в него като буря. Последното нещо, което искаше и очакваше да види на пътя си беше проснатото тяло на младеж лежащ в локва от собствената си кръв. {Какво ли още ще ми се случи днес?} Излезе от колата си, отиде до младежа и го попита предпазливо „Добре ли сте?“ Той се надигна с видимо усилие и прошепна нещо, Морияма се доближи да разбере и последното нещо, което усети преди да изгуби съзнание беше как някой зад него покрива лицето му с кърпа хлороформ.
Дънкан веднага скочи от локвата, почисти се доколкото можа и двамата с Лео го поставиха на задната седалка на колата му. „Аз ще карам.“ Каза Лео и прибра кърпата с хлороформ в един от многото си джобове. „Добре, но ако ни спрат нямам представа какво ще ни е оправданието.“ „Няма“ каза уверено Лео и подсмръкна отново. „Избърши си носа, сополанко такъв.“ „Добре де“ каза Лео, бръкна в джоба си, извади кърпичка и я допря до носа си. „Чакай, Лео, това е…“ твърде късно. Лео също се присъедини към компанията на Морияма. {С изцапани с червено дрехи, крадена кола и двама упоени с хлороформ} каза си Дънкан докато караше {ако ме спрат трябва да имам адски добро оправдание.}